Постинг
08.08.2008 00:05 -
КОТКА В ДЪЖДА
“КОТКА В ДЪЖДА
В хотела имаше само двама американци. Те не познаваха хората, които срещаха по стълбите към своята стая. Стаята им бе на втория етаж с изглед към морето. Тя гледаше също към обществената градина и военния паметник. В градината имаше високи палми и зелени скамейки. При хубаво време там винаги се появяваше художник с молберт. Художниците обичаха разположението на палмите и ярките фасади на хотелите с лице към градините и морето. Отдалече идваха италианци да гледат военния паметник. Той беше тнаправен от бронз и лъщеше на дъжда. Валеше дъжд. Капки дъжд падаха от палмовите листа. На посипаните с дребен чакъл пътеки се образуваха локви. В дъжда вълните се разбиваха на дълги ивици, връщаха се назад и пак в дъжда на дълги ивици се устремяваха към брега. На площада до паметника не бе останал нито един автомобил. На отсрещната страна, на вратата на кафенето стоеше келнер и се взираше в пустия площад.
Американката стоеше на прозореца и гледаше. Точно под прозореца, под една от зелените маси, от които капеше вода, се бе скрила котка. За да не се намокри, тя се беше свила на кълбо.
- Ще сляза да взема котето – каза американката.
- Ще сляза аз – предложи мъжът от леглото.
- Не, ще го взема аз. Бедното котенце се мъчи да остане сухо под масата.
Мъжът продължи да чете, излегнат в долния край на леглото и подпрял глава с двете възглавници.
- Гледай да не се намокриш – каза той.
Американката слезе по стълбите и когато минаваше през вестибюла, собственикът на хотела стана и се поклони. Бюрото му беше в другия край на вестибюла. Беше стар и много висок човек.
- Il piove – каза американката. Собственикът й харесваше.
- Si, si, signora. Brutto tempo. Времето е много лошо.
Той стоеше до бюрото в края на полутъмния вестибюл. Американката го харесваше. Харесваше необикновената сериозност, с която изслушваше оплакванията. Харесваше достойнството му. Начина му на обслужване. Харесваше й как се отнася към положението си на собственик. Харесваше старото му масивно лице и големи ръце.
Когато отвори вратата и погледна навън, тя все още мислеше колко й харесва. Валеше по-силно. През празния площад минаваше човек, загърнат с гумено наметало, и бързаше към кафенето. Котката трябваше да е някъде надясно. Може би ще успее да мине под корниза. Докато се колебаеше на входа, над главата й се отвори чадър. Зад гърба й стоеше прислужницата, която чистеше стаята им.
- Да не се намокрите – каза тя на италиански и се усмихна. Разбира се, изпратил я бе собственикът.
Заедно с прислужницата, която държеше чадъра над главата й, тя мина по пътеката и застана под прозореца. Масата беше там, яркозелена, измита от дъжда, но котката я нямаше. Изведнъж американката изпита разочарование. Прислужницата я погледна.
- Ha perduto gualque, signora?
- Тук имаше котка – каза младата американка.
- Котка?
- Si, il gatto.
- Котка? – прислужницата се засмя. – Котка в дъжда?
- Да – каза тя. – Под масата. – И после: - О, как исках, как исках това котенце.
Когато говореше английски, прислужницата напрягаше лицето си.
- Хайде синьора – каза тя. – Да влезе вътре. Ще се измокрите.
- Добре, да вървим – каза американката.
Те се върнаха по посипаната с чакъл пътека и влязоха в хотела. Прислужницата остана в преддверието да затвори чадъра. Когато американката мина през вестибюла, padrone й се поклони от бюрото си. Нещо в нея се изопна и се превърна в мъничка буца. Собственикът я правеше да се чувства съвсем нищожна и в същото време наистина значителна. В този миг се почувства необикновено значима. Изкачи сдтълбите. Отвори вратата на стаята. Джордж лежеше на кревата и четеше.
- Донесе ли котката? – попита той и остави книгата.
- Беше си отишла.
- Чудно къде е отишла – каза той, откъснал очи от книгата.
Тя седна на леглото.
- Така много я исках. Сама не знам защо я исках толкова много. Исках бедното коте. Лошо е да си бедно коте в дъжда.
Джордж отново зачете книгата.
Тя отиде до тоалетната масичка, седна пред огледалото и взе ръчното огледалце. Внимателно разгледа профила си от едната и сетне от другата страна. После изучи задната част на главата си и врата.
- Как мислиш, дали да оставя косата си да порасне? – попита тя и пак огледа профила си.
Джордж надигна глава и видя врата й с ниско остриганата като на момче коса.
- Харесва ми и така.
- Омръзна ми – каза тя. Омръзна ми да приличам на момче.
Джордж промени позата си. Откакто заговори, той не бе свалил поглед от нея.
- Днес си много красива – каза той.
Тя остави огледалото на масичката, отиде до прозореца и погледна навън. Вече се стъмваше.
- Искам да опъна косата си назад, да бъде гладка, да си направя кок и да го усещам. Искам да имам котенце в скута си и да ми мърка, когато го милвам.
- Да? – каза Джордж от леглото.
- Искам да ям на маса, на която да има запалени свещи и сребърните прибори да са мои. Искам да бъде пролет, искам да реша косата си пред огледалото, искам котенце, искам и няколко нови рокли.
- Млъкни и вземи нещо да четеш – каза Джордж. Той отново се зачете.
Жена му гледаше през прозореца. Беше съвсем тъмно. Дъждът все още шумеше в палмите.
- Все пак искам котка – каза тя. – Искам котка. Искам я сега. Ако не мога да имам дълга коса и да ми бъде весело, поне мога да имам котка.
Джордж не я чуваше. Той четеше своята книга. Жена му гледаше площада, където вече бяха запалили светлините.
Някой почука на вратата.
- Avanti! – каза Джордж и свали очи от книгата.
На прага стоеше прислужницата. Тя здраво притискаше към себе си голяма пъстра котка, която тежеше в ръцете й.
- Извинете – каза тя, - padrone изпраща това на синьората.”
Хемингуей
Благодарско на Nixie
В хотела имаше само двама американци. Те не познаваха хората, които срещаха по стълбите към своята стая. Стаята им бе на втория етаж с изглед към морето. Тя гледаше също към обществената градина и военния паметник. В градината имаше високи палми и зелени скамейки. При хубаво време там винаги се появяваше художник с молберт. Художниците обичаха разположението на палмите и ярките фасади на хотелите с лице към градините и морето. Отдалече идваха италианци да гледат военния паметник. Той беше тнаправен от бронз и лъщеше на дъжда. Валеше дъжд. Капки дъжд падаха от палмовите листа. На посипаните с дребен чакъл пътеки се образуваха локви. В дъжда вълните се разбиваха на дълги ивици, връщаха се назад и пак в дъжда на дълги ивици се устремяваха към брега. На площада до паметника не бе останал нито един автомобил. На отсрещната страна, на вратата на кафенето стоеше келнер и се взираше в пустия площад.
Американката стоеше на прозореца и гледаше. Точно под прозореца, под една от зелените маси, от които капеше вода, се бе скрила котка. За да не се намокри, тя се беше свила на кълбо.
- Ще сляза да взема котето – каза американката.
- Ще сляза аз – предложи мъжът от леглото.
- Не, ще го взема аз. Бедното котенце се мъчи да остане сухо под масата.
Мъжът продължи да чете, излегнат в долния край на леглото и подпрял глава с двете възглавници.
- Гледай да не се намокриш – каза той.
Американката слезе по стълбите и когато минаваше през вестибюла, собственикът на хотела стана и се поклони. Бюрото му беше в другия край на вестибюла. Беше стар и много висок човек.
- Il piove – каза американката. Собственикът й харесваше.
- Si, si, signora. Brutto tempo. Времето е много лошо.
Той стоеше до бюрото в края на полутъмния вестибюл. Американката го харесваше. Харесваше необикновената сериозност, с която изслушваше оплакванията. Харесваше достойнството му. Начина му на обслужване. Харесваше й как се отнася към положението си на собственик. Харесваше старото му масивно лице и големи ръце.
Когато отвори вратата и погледна навън, тя все още мислеше колко й харесва. Валеше по-силно. През празния площад минаваше човек, загърнат с гумено наметало, и бързаше към кафенето. Котката трябваше да е някъде надясно. Може би ще успее да мине под корниза. Докато се колебаеше на входа, над главата й се отвори чадър. Зад гърба й стоеше прислужницата, която чистеше стаята им.
- Да не се намокрите – каза тя на италиански и се усмихна. Разбира се, изпратил я бе собственикът.
Заедно с прислужницата, която държеше чадъра над главата й, тя мина по пътеката и застана под прозореца. Масата беше там, яркозелена, измита от дъжда, но котката я нямаше. Изведнъж американката изпита разочарование. Прислужницата я погледна.
- Ha perduto gualque, signora?
- Тук имаше котка – каза младата американка.
- Котка?
- Si, il gatto.
- Котка? – прислужницата се засмя. – Котка в дъжда?
- Да – каза тя. – Под масата. – И после: - О, как исках, как исках това котенце.
Когато говореше английски, прислужницата напрягаше лицето си.
- Хайде синьора – каза тя. – Да влезе вътре. Ще се измокрите.
- Добре, да вървим – каза американката.
Те се върнаха по посипаната с чакъл пътека и влязоха в хотела. Прислужницата остана в преддверието да затвори чадъра. Когато американката мина през вестибюла, padrone й се поклони от бюрото си. Нещо в нея се изопна и се превърна в мъничка буца. Собственикът я правеше да се чувства съвсем нищожна и в същото време наистина значителна. В този миг се почувства необикновено значима. Изкачи сдтълбите. Отвори вратата на стаята. Джордж лежеше на кревата и четеше.
- Донесе ли котката? – попита той и остави книгата.
- Беше си отишла.
- Чудно къде е отишла – каза той, откъснал очи от книгата.
Тя седна на леглото.
- Така много я исках. Сама не знам защо я исках толкова много. Исках бедното коте. Лошо е да си бедно коте в дъжда.
Джордж отново зачете книгата.
Тя отиде до тоалетната масичка, седна пред огледалото и взе ръчното огледалце. Внимателно разгледа профила си от едната и сетне от другата страна. После изучи задната част на главата си и врата.
- Как мислиш, дали да оставя косата си да порасне? – попита тя и пак огледа профила си.
Джордж надигна глава и видя врата й с ниско остриганата като на момче коса.
- Харесва ми и така.
- Омръзна ми – каза тя. Омръзна ми да приличам на момче.
Джордж промени позата си. Откакто заговори, той не бе свалил поглед от нея.
- Днес си много красива – каза той.
Тя остави огледалото на масичката, отиде до прозореца и погледна навън. Вече се стъмваше.
- Искам да опъна косата си назад, да бъде гладка, да си направя кок и да го усещам. Искам да имам котенце в скута си и да ми мърка, когато го милвам.
- Да? – каза Джордж от леглото.
- Искам да ям на маса, на която да има запалени свещи и сребърните прибори да са мои. Искам да бъде пролет, искам да реша косата си пред огледалото, искам котенце, искам и няколко нови рокли.
- Млъкни и вземи нещо да четеш – каза Джордж. Той отново се зачете.
Жена му гледаше през прозореца. Беше съвсем тъмно. Дъждът все още шумеше в палмите.
- Все пак искам котка – каза тя. – Искам котка. Искам я сега. Ако не мога да имам дълга коса и да ми бъде весело, поне мога да имам котка.
Джордж не я чуваше. Той четеше своята книга. Жена му гледаше площада, където вече бяха запалили светлините.
Някой почука на вратата.
- Avanti! – каза Джордж и свали очи от книгата.
На прага стоеше прислужницата. Тя здраво притискаше към себе си голяма пъстра котка, която тежеше в ръцете й.
- Извинете – каза тя, - padrone изпраща това на синьората.”
Хемингуей
Благодарско на Nixie
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 57
