Пътешественик съм, но не от онези големите, поради простата причина, че не съм от най-организираните :). Все се возя може би и заради това мога да си позволя да разчитам на някой друг да определя посоката, докато аз просто се наслаждавам на пътешествието.
Ех как ми се довози.
В хотела имаше само двама американци. Те не познаваха хората, които срещаха по стълбите към своята стая. Стаята им бе на втория етаж с изглед към морето. Тя гледаше също към обществената градина и военния паметник. В градината имаше високи палми и зелени скамейки. При хубаво време там винаги се появяваше художник с молберт. Художниците обичаха разположението на палмите и ярките фасади на хотелите с лице към градините и морето. Отдалече идваха италианци да гледат военния паметник. Той беше тнаправен от бронз и лъщеше на дъжда. Валеше дъжд. Капки дъжд падаха от палмовите листа. На посипаните с дребен чакъл пътеки се образуваха локви. В дъжда вълните се разбиваха на дълги ивици, връщаха се назад и пак в дъжда на дълги ивици се устремяваха към брега. На площада до паметника не бе останал нито един автомобил. На отсрещната страна, на вратата на кафенето стоеше келнер и се взираше в пустия площад.
Американката стоеше на прозореца и гледаше. Точно под прозореца, под една от зелените маси, от които капеше вода, се бе скрила котка. За да не се намокри, тя се беше свила на кълбо.
- Ще сляза да взема котето – каза американката.
- Ще сляза аз – предложи мъжът от леглото.
- Не, ще го взема аз. Бедното котенце се мъчи да остане сухо под масата.
Мъжът продължи да чете, излегнат в долния край на леглото и подпрял глава с двете възглавници.
- Гледай да не се намокриш – каза той.
Американката слезе по стълбите и когато минаваше през вестибюла, собственикът на хотела стана и се поклони. Бюрото му беше в другия край на вестибюла. Беше стар и много висок човек.
- Il piove – каза американката. Собственикът й харесваше.
- Si, si, signora. Brutto tempo. Времето е много лошо.
Той стоеше до бюрото в края на полутъмния вестибюл. Американката го харесваше. Харесваше необикновената сериозност, с която изслушваше оплакванията. Харесваше достойнството му. Начина му на обслужване. Харесваше й как се отнася към положението си на собственик. Харесваше старото му масивно лице и големи ръце.
Когато отвори вратата и погледна навън, тя все още мислеше колко й харесва. Валеше по-силно. През празния площад минаваше човек, загърнат с гумено наметало, и бързаше към кафенето. Котката трябваше да е някъде надясно. Може би ще успее да мине под корниза. Докато се колебаеше на входа, над главата й се отвори чадър. Зад гърба й стоеше прислужницата, която чистеше стаята им.
- Да не се намокрите – каза тя на италиански и се усмихна. Разбира се, изпратил я бе собственикът.
Заедно с прислужницата, която държеше чадъра над главата й, тя мина по пътеката и застана под прозореца. Масата беше там, яркозелена, измита от дъжда, но котката я нямаше. Изведнъж американката изпита разочарование. Прислужницата я погледна.
- Ha perduto gualque, signora?
- Тук имаше котка – каза младата американка.
- Котка?
- Si, il gatto.
- Котка? – прислужницата се засмя. – Котка в дъжда?
- Да – каза тя. – Под масата. – И после: - О, как исках, как исках това котенце.
Когато говореше английски, прислужницата напрягаше лицето си.
- Хайде синьора – каза тя. – Да влезе вътре. Ще се измокрите.
- Добре, да вървим – каза американката.
Те се върнаха по посипаната с чакъл пътека и влязоха в хотела. Прислужницата остана в преддверието да затвори чадъра. Когато американката мина през вестибюла, padrone й се поклони от бюрото си. Нещо в нея се изопна и се превърна в мъничка буца. Собственикът я правеше да се чувства съвсем нищожна и в същото време наистина значителна. В този миг се почувства необикновено значима. Изкачи сдтълбите. Отвори вратата на стаята. Джордж лежеше на кревата и четеше.
- Донесе ли котката? – попита той и остави книгата.
- Беше си отишла.
- Чудно къде е отишла – каза той, откъснал очи от книгата.
Тя седна на леглото.
- Така много я исках. Сама не знам защо я исках толкова много. Исках бедното коте. Лошо е да си бедно коте в дъжда.
Джордж отново зачете книгата.
Тя отиде до тоалетната масичка, седна пред огледалото и взе ръчното огледалце. Внимателно разгледа профила си от едната и сетне от другата страна. После изучи задната част на главата си и врата.
- Как мислиш, дали да оставя косата си да порасне? – попита тя и пак огледа профила си.
Джордж надигна глава и видя врата й с ниско остриганата като на момче коса.
- Харесва ми и така.
- Омръзна ми – каза тя. Омръзна ми да приличам на момче.
Джордж промени позата си. Откакто заговори, той не бе свалил поглед от нея.
- Днес си много красива – каза той.
Тя остави огледалото на масичката, отиде до прозореца и погледна навън. Вече се стъмваше.
- Искам да опъна косата си назад, да бъде гладка, да си направя кок и да го усещам. Искам да имам котенце в скута си и да ми мърка, когато го милвам.
- Да? – каза Джордж от леглото.
- Искам да ям на маса, на която да има запалени свещи и сребърните прибори да са мои. Искам да бъде пролет, искам да реша косата си пред огледалото, искам котенце, искам и няколко нови рокли.
- Млъкни и вземи нещо да четеш – каза Джордж. Той отново се зачете.
Жена му гледаше през прозореца. Беше съвсем тъмно. Дъждът все още шумеше в палмите.
- Все пак искам котка – каза тя. – Искам котка. Искам я сега. Ако не мога да имам дълга коса и да ми бъде весело, поне мога да имам котка.
Джордж не я чуваше. Той четеше своята книга. Жена му гледаше площада, където вече бяха запалили светлините.
Някой почука на вратата.
- Avanti! – каза Джордж и свали очи от книгата.
На прага стоеше прислужницата. Тя здраво притискаше към себе си голяма пъстра котка, която тежеше в ръцете й.
- Извинете – каза тя, - padrone изпраща това на синьората.”
Хемингуей
Благодарско на Nixie
ПОМОЩ
Може би евентуално скоро може да си направим почивка с френда за приблизително седмица в Гърция. Нещата не са много сигурни, но виж че станало ще имам нужда от лека ориентация и предварителна подготовка.
Та имам нужда от помощ, понеже не са на педал нещата, все още, реших да събирам инфо ей така всеки случай.
Ситуацията е следната 2+2+1/2 (болда подчертава, че човека е малък ръст, но не и маловажен) хора, МПС-та(мотор и каравана(евентуално)), дните около седем.
Молбата ми е следната, ако има някой подготвен маршрут в границите на Гърция и интересни и красиви плейсове, за около тия дни където ги писах и страхотийско би било ако нощувките са в къмпинг :))) евнтуално ей, ще бъде голям кеф и ако ми я прати тази информация.
Мерсаж много предварително.
Усмихнато лято на всички :) и повече шарени пеещи птички.
Plan has he got one
You better give me some pointers since you are the big rocket launcher and
I"m just the shot gun,
I aint got no dollar signs in my eyes that might be a surprise but its true
I"m not like you and I don"t want your advice or your praise or to move in
The ways you do
All you people are vampires
All your stories are stale
Though you pretend to stand by us
Though you"re certain we"ll fail
I"ve seen you"re eyes as they fix on me full of confusion your snarl is just
So condescending
Trying to explain that we"re on to a win if the fee we get in near recoups
What we"re spending
He said I can"t believe that you drove all that way well how much did they
Pay ya how much did they pay ya, you"d have been better to stay round our way
Thinking about things but not actually doing things
Тази зима се качих за първи път на ски. Ей, бога ми на всички които ме питаха после с усмивка "е научи ли се да караш ски" отговарях гордо да, ама всъщност истината е че се научих да падам. Аз това с падането си го практикувам отдавна, ама напоследък го правя в движение и в нетрадиционна среда.
Та така по стечение на обстоятелствата и покрай плановете на други хора се озовах в Пампорово, курорт който свързвах до тази зима основно със студентските си осмодекемврийски емоции , голямата настинка в Чепеларе където я преболедувах в планината и спомена за дървени кафези- кочини заковани за дърветата от които се чуваха странни свински звуци в гората до Наречен, и пиенето естествено.
Обичам морето, целия ми досегашен съзнателен и несъзнателен живот е протекъл край морето.Живяла съм в три града, но и трите на море, може би затова съм се привързала към него, навсякъде е било до мен, добър приятел се оказа. Посещението на планината е било рядко удоволствие и никога с цел спорт.
Всъщност аз съм толкова неспортен типаж, че повече няма накъде. Не се гордея с това, ама на съдба признавам си го - не умея да спортувам.
Та така за ските и изкуството да се задържиш на тях.
Ден първи
обуването на ските - усещането е меко казано дискомфортно.
Щрак и краката ти ги няма.
Попадам на наклон, и о боже падам.
Падането го изиграх добре, с махане на щеките и отчаяни опити да контролирам онова което преди бяха краката ми. Е изтръсих се без грам грация, но бях поставена пред още по ужасяващ факт - никой не прояви желание да ми помогне да се изправя. :) , покрай мен минаваха цветно облечени хора, които ме забелязваха до толкова, колкото внимаваха да не си закачат ските в мен. Започнах да се потя, и да изхвърлям токсини и смели мисли, че това със ските ще бъде лесно.
Изправих се с нежната помощ на приятел.
По дяволите това беше първото ми падане :).
Достигнах до пистата на Малина.
Зяпнах. Зарежете моите жалки опити да се движа със ските, голяма съм и си давам сметка, че не ми е цел, ските не са спорта с който ще разбия антиспортното си поведение.Обаче там на тая писта учебна деца на възраст четири, пет годинки се пускаха с изправени телца и старание, което ме изпълни с искрено детско желание и аз да мога като тях....
Този ден повече не паднах.
Ден втори
Изцяло прекаран на учебната писта на Малина. Много пот, кафе за 2.50 по обяд и за кратко заблуда, че вече мога да карам ски, както и пара от краката ми когато събух ски обувките в колата. Е това вече е е мания.
Към края на деня вече падах на поразия.
Ден трети - големият ден.
Снежанка.
Лифта - първото слизане с кръстосване на ските и буууум падане.
Истинската писта, падане и пак падане.
Добрах се до Студенец.
Пак нагоре.
Този път акцията с лифта -успешна.
Спускането по пистата хм, дали не беше по-доброо???
На кой му пука, на мен вече не. Нали по-важното е да се забавляваш и да се стараеш да останеш жив.
Края на деня и аплодисменти за момичето, което взе последната отсечка без да падне и когато се върна при морето отговаряше, че се е научило да кара ски.
„Такъв е човекът - примири се тя. - Заменя голяма част от емоциите си със страх."
"Ех, да можеха всички хора да опознаят скритата си лудост и да заживеят в хармония с нея! По-лош ли ще стане светът? Не, хората ще бъдат по-справедливи и пощастливи."
Това е написала моя приятелка като персонално съобщение в Джи толка. Сега се логна и аз се опитах да помисля за нещо хубаво. :)
Има толкова хубави неща които ми се иска да ми се случат.
Мислете си за хубави неща и те ще ви се случват!
Това вече е стара история.
Първият ми мото събор.
Първият мото събор на който съм била, беше мото събора в Казанлък 2007.
Беше тера емоционално преживяване.
На първия мото събор в живота ми аз паднах и с мотор, но за това по късно.
Ще разкажа разпокъсано , защото вече съм го по преживяла, по премислила даже и датата на която беше събора съм забравила.
Беше лятото.
Тръгнахме късно от Бургас. Качих се на Интрудера на приятеля ми и от прашихме по магистралата в компанията на още един чопър, и семейство върху него. Времето беше ок, докато не заваля. Признавам на приятеля ми това, че въпреки упорито да отрича, че планира, той се загражда с вещи които може и да му потрябват. Носеше дъждобрани. Спряхме под един мост да се облечем. Мушамите му са адски фешън - жълто и черно, а лепките под ъгъл- муцка. Междувременно докато се докарвахме под моста започнаха да се адват още райдъри - чопъри- градски, два офроуд мотори с метални куфари и чуждестранна регистрация. Оформихме малка формация и поехме под дъжда.
Ние обаче сме гъзари, имаме си темпо и си го поддържаме.С това темпо стигнахме вече по тъмно в Казанлък. Наближаваме входа където любезни младежи от местния мото клуб "Черните рози" събират пари и раздават пакетчета включващи, билет за достъп до събора(по-тъпо не можах да го измисля), метална емблема на клуба, номерче за участие в томболата на събора, и презерватив с нежното име черни рози(по късно установих,че дори ухае на българска роза).
Бръммм, пър пър, пук, пук, хъррр. Гласове на стотици двигатели.
Събора заемаше голяма площ, организаторите бяха избрали местност близо да Казанлък - къмпинг.
Следва слизане от мотора и раздвижване. Аз все още съм начинаеща, сковавам се от дългия път, въпреки че се возя, .... за мен е така кача ли се на превозно средство аз карам, може за другите да е иначе, за мен е така - от Бургас до Казанлък си карах мотора.Не е до доверие, такава съм си.
Та така, разтоварихме багажа, опнахме палатката в района на завоюваната бургаска земя на казанлъшка територия. И на кебапчетата и бира. Велкомен :).
Няма по вкусно нещо. Е може би само копривената чорба на мама се конкурира с това.
Моторите.................
Хората.................
Това не мога да го преразкажа, нито се опитвам да го коментирам.Който му е насърце тази машина, ако вече не е бил на такова мероприятие, ще иде и ще види, ще си го преживее.
Вече клепача ми пада, така че ще продължа утре.
Утре дойде.
Та така бирата и кебапчетата са ясни....
Спане и здравей мото събор на светло. Мотори. Нови лъскави машини, стари лъснати машини, и много хора събрани от емоцията.
Всъщност нямам спомен вече какво сме правили сутринта, явно не е било важно.
Приятеля ми беше прочел за близка местност която била много красива и реши да се разходим до там. Крушуна. Селото се намира в посока Ловеч нагоре към Летница.
Бързо се ориентирахме с вееща се на задната седалка карта и повечко питане стигнахме до определената дестинация тъдън Крушуна. Е да тогава и аз се сетих, че преди години съм идвала на това място - тъпо, но ми изплува спомен, като видях порутеното заведение в началото на еко пътеката и си спомних, че на това място съм пила бира през едно горещо лято.
Споменах ли, че беше горещо много горещо.
Заковахме кончето до палатките на местни къмпинг почитатели.
По пътечката, по пътечката стигнахме до водопадите на Крушуна.
КРАСОТА :)
друга дума за мястото няма.
Синята студена вода те обгражда отвсякъде, малки спокойни вирчета се сменят с водоскоци които ако се опиташ да проследиш идват направо от слънцето следват водни тераси, стълбище с тържествен синьо-зелен килим от вода и растителност. Приятеля ми изпадна в състояние на възторг, което доведе мен до уплаха. Човека започна да се катери, като казвам катери имам предвид КАТЕРИ с настървение. Първоначално уж за по-пряко избягвайки дървените мостчета и стълбички направени за улеснение на добрия мързелив турист, в последствие чиста лудост избирайки все по стръмни скали обръщайки се подвиквайки към мен: "..покатери се от тук.."," ..хайде мини по този ръб.."," ..снимай ме тук.. " О, боже мой, започнах да се нервирам :), започнах и да се изморявам да го гоня. Поех си по човешките пътеки и искрено му се смеех когато изскочеше зад някоя скала с навити крачоли изпръскан, ухилен, предал се на инстинктите да си поглъща по свой си начин вълшебството на мястото. Хората които срещнахме бяха най различни по възраст и блясък в очите, две момиченца бяха седнали на скала в средата на едно от езерцата в близост до пръските на един от водопадите, с професионален фотоапарат, с професионално поведение и търпение изчакваха шляпащите ентусиасти да освободят пространството за да могат да уловят валса на водата и слънчевите лъчи. Сама млада жена в напреднала бременност, газеше в плитчините държейки незапалена цигара и нервно подпитваше, за огънче и докъде продължава пътя нататък. Възрастна двойка която се усмихна мило на молбата да ни снима и със такова старание я удовлетвори.
И след като момчето ми изкачи и най високата точка до която успя да се докопа решихме да се връщаме на обратно. Хубаво беше нали ? :)
Слязохме до Нахалника и тогава приятелят ми въодушевен от разходката яхна мотора и с устрема с който изкачваше скалите се засили по черния път през полянката. Достигнал края на пътека, който се оказал по близко от предвиденото, не успял да стисне спирачката заради окачената на ръкохватката каска и паднал. Падна сериозно. Резултати - натъртено рамо, счупено огледало, огъната степенка, повредена крачна спирачка, счупен визьор на каската ми и падане номер едно в мото историята на момчето.
Изправихме мотора поомърлушихме се и поехме на обратно към Казанлък.
Заваля. Не просто дъжд, а се изля порой. Караме през полето, а водата се лее , светкавици ,гръмотевици. Достигането до Севлиево беше като черно бял филм в който се набляга яко на съраунда. Е обаче когато влязохме в града вече ми беше спокойно, шофьора го болеше рамото, но му имах доверие.Щяхма да достигнем до Казанлък където беше опънат домът ни. Спряхме на бензиностанция да напоим кончето. По пътя минаха две ендуро парчета, размахах ръце развеселена. Бяхме като пчелички привлечени от мед, и аз вече започвах да надушвам меда. На излизане от бензиностанцията задната гума поднесе. Въххх и приятеля ми го овладя. Мисълта ми беше - отървахме се. Настигнахме на първия светофар двете черни пчелички и стриктно зачакахме зеленото. Жълто, зелено тръгнахме ускорихме и суррррр се озовах на асфалта, видях как приятеля ми се сурка пред мен а до него се пързаля мотора. Паднахме.
:)
Изправих се и накуцуквайки се отправих към тротоара, видях как приятеля ми се изправя и вдига мотора, момчетата пред нас обръщаха моторите и се насочваха към нас.
Малко натъртена и поизплашена застанах на тротоара и зачаках приятеля ми да избута мотора.Пребледняли задаваме подходящите въпроси :"има ли ти нещо?" ," как си ?".
Момчетата ни оглеждат, разпитват.Изпращаме ги. Благодаря момчета. Тогава разбрах, че ако имам мотор някога то той задължително ще е ендуро. По късно като го споделих на приятеля ми той малко ми се посмя.
Е ,винаги съм чакала този момент откакто за първи път се качих на мотор. Знаех си, че ще се случи. Освехстих се и прецених, че е по важното в случая да съм спокойна - имаше още път до Казанлък и никак не ми се искаше шофьора ми да се паникьоса. Отхвърлих предложението да спрем на кафе. По добре е да караме спокойно и да се приберем по светло.Тръгнахме.Спомена ми за остатъка от пътя е за един бял ТИР който се залепи зад нас през прохода на Шипка и отвреме на време надуваше клаксона. Пристигнахме в Казанлък. И тук се беше излял порой. Къщата ни не беше засегната. Хапнахме и си легнахме. Приятеля ми го болеше рамото, беше се натъртил сериозно до Крушуна. Аз имах синка на дупето и крака, но не беше сериозно. Аз поспах, той не. Станахме рано, събрахме багажа и запътешествахме обратно към Бургас. Трябваше да се явя на работа.
Моторчето се държеше спокойно, ние вече се бяхме успокоили и с шеги и закачки, живи и и леко натъртени се прибрахме в Бургас.
Аз поработих и продължавам да го правя, синката на задника ми мина, но тази на кракът ми си остана като едно бледо петънце - ее белег. Приятеля ми пострада известно време от рамото и оздравя. Мотора се сдоби с нови огледала с орелчета - в момента обаче е на части и е подложен на сериозен ремонт (няма да повярвате колко болтчета има на рамката). Машинката на визьора на каската ми беше залепен със скоч.
Обаче аз останах с много добри спомени от цялата история.
Сиво, игриво и все още безименно.
Това не е проблем.
От вчера то живее при него.
Няма проблем все още от моя страна.
Има си кошница в която да спи, кристален пепелник изпълняващ ролята на купичка за храна, отделно има купичка за вода и картонена кутия от обувки пълна с накъсани вестници и нещо което котелюбците наричат деликатно котешка тоалетна.
Никога не съм мечтала за нещо от изброените неща - все още няма проблем.
Нооо, тази вечер приятеля ми се обажда и проведохме следния разговор:
- Здрасти мило. (Той) В понеделник заминавам в командировка в чужбина за около седмица, ще дойдеш ли у нас, взел съм пудра за котето да го изкъпeм и напудрим (против паразити :)) Няма да ме има седмица и ми се иска да сме по дълго време заедно.
Става ми мило. И друг път е отсъствал дълго в командировки, но никога не ми е споделял, че иска да прекарва повече време преди това с мен. Разтапям се и се усмихвам на телефона докато той продължава:
Няма да ме има седмица, майка ми обеща да го наглежда, но все пак си е доста време.....
При което се усещам, че той говори за котката.
Той иска да бъде по - дълго време с котката.
Избива ме на смях.
Отказвам се да разсъждавам за това което съм си помислила и това което той е имал в предвид. Споделям с приятеля ми "леката" заблуда в която ме е хвърли , смеем се заедно, след което се уговаряме за вечерта.
Затварям телефона продължавам да се усмихвам, нооо това коте вече започва да ми прилича на проблем.
:)
Отскоро започнахме с приятеля ми да споделяме леглото , менкаме се у тях, у нас. Обаче аз понеже съм си битник и в квартирата си имам само една възглавница :) , а възглавница трудно се споделя, колкото и да обичаш другия. От друга страна пък искам това момче да се чувства комфортно в леглото ми. Така се впуснах в търсенето на перфектната възглавница.И ето на какво попаднах. Вече не се двоумя: възглавница от полиестерни микрофибри било тя и антиалергична, антибактериална, антиакарна или напълнена с пух. Перфектната възглавница е възглавницата от птича перушина.
Птича перушина - Радичков
Виждате ли тая птича перушина, която се люлее и се мъчи да се задържи във въздуха?
Тя лети самотно, оглежда се с надежда наоколо и пада все по-ниско и по-ниско. Много перушина се люлее под небето и едно по едно перата ще притихнат долу на земята. Понякога тих вятър ще премине на пръсти, ще ги повдигне нанагоре и те пак ще си припомнят, че са летели някога, че са се къпали в синия въздух, гмуркали са се и са шумели весело. Но макар и долу на земята, макар и мъртва, нашата птича перушина стой тъй, сякаш всеки миг ще се сепне в съня си, ще усети жива тръпка и ще полети отново.
Ние, врабчетата, може и да загиваме, но перушината ни остава жива по земята. Всички птици измират, а хората събират перушината им, пълнят своите възглавници, защото как иначе хората биха летели нощем, насън, ако не спеха върху птича перушина! ... И самата перушина спи и сънува старите си полети....
